Определение

при участието на секретар-протоколиста Росица Симова разгледа в закрито заседание на 27 юни 2024 г. конституционно дело 20/2024 г., докладвано от съдия Таня Райковска.

Производството е по чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията на Република България във фазата на произнасяне по допустимост на искането по реда на чл. 19, ал. 1 от Закона за Конституционен съд (ЗКС).

Делото е образувано на 27.05.2024 г. по искане на съдебен състав на  Софийския градски съд (СГС) за установяване на противоконституционност на чл. 105, ал. 2 от Наказателно-процесуалния кодекс (обн. ДВ, бр. 86 от 28.10. 2005 г., посл. изм. и доп. ДВ, бр. 39 от 01.05.2024 г., НПК).

В искането се твърди противоречие на законовата разпоредба с чл. 121, ал. 2 и чл. 122, ал. 1 от Конституцията.

В искането вносителят излага доводи за твърдяна противоконституционност на чл. 105, ал. 2 НПК, тъй като е бил „изправен през ситуация, при която част от доказателствата по делото [по разглежданото от СГС наказателно общ характер дело №369/2021 г.] са събрани при нарушаване на личната сфера на подсъдимите – а именно в резултат на използвани против тях специални разузнавателни средства и на извършени претърсвания и изземвания от кабинетите, домовете им и от автомобила на един от тях“. Съдът посочва, че за извършване на част от тези следствени действия законодателят е предвидил предварителен съдебен контрол, но той според вносителя „не бил надлежно осъществен макар и да е било дадено предварително съдебно разрешение за използване на специални разузнавателни средства, все пак това разрешение не отговаря на изискванията на чл. 174, ал. 4 НПК, доколкото липсват мотиви. Макар и да е било дадено последващо одобрение от съдия за извършване на претърсвания  и изземвания, все пак те не отговарят на чл. 161, ал. 2 НПК, доколкото случая не бил неотложен“. Според съдебния състав, вносител на искането, „доказателствените средства по конкретното наказателно дело, обективиращи резултата от използване на специални разузнавателни средства и от претърсвания и изземвания, са били събрани и изготвени в противоречие с реда, предвиден в НПК. Поради което съдът [СГС по конкретното наказателно дело] следва да приложи чл. 105, ал. 2 НПК, което ще има за последица изключването им и невъзможност да се използва информацията, събрана с тях, за установяване на случилото се и това изключване ще доведе до затруднение или до осуетяване на разкриване на истината, а също така и до нарушаване на правото на защита на подсъдимите“. По тези съображения вносителят посочва, „че са налице основания да се приеме, че нормата на чл. 105, ал. 2 НПК в този ѝ аспект, противоречи на нормите на чл. 121, ал. 2 и чл. 122, ал. 1 от Конституцията“. Според съда установяването в съдебното производство, това, че чл. 161, ал. 1 и чл. 174, ал. 4 НПК са били нарушени, води до „тежки последици – по силата на чл. 105, ал. 2 НПК събраните доказателства се изключват и това е високата цена, която трябва да се плати като резултат от това установяване… Оттук и склонността у съда да се въздържа от такова установяване. Показателен е и трайният отказ на съдиите да отчитат очевидната липса на надлежно мотивиране на съдебните разрешения за ползване на специални разузнавателни средства – отново в основата е нежеланието да се загубят събраните от тях доказателства“.

Вносителят в т. 59 от искането се позовава на практика на Съда на Европейския съюз (Съда на ЕС; СЕС), Решение от 17.01.2019 г. по дело С-310/16, ECLI:EU:C:2019:30, в което е посочено, че въпросът за доказателственото значение на „сведения, събрани при нарушаване на личната сфера на гражданите, в контекста на незаконно ползване на специални разузнавателни средства“ не се регулира от правото на Европейския съюз (право на ЕС, ПЕС) освен в изключителни случаи, ако се засяга базисната ефективност на наказателното производство, ако предмет на престъплението е посегателство върху финансовите интереси на ЕС, какъвто настоящият случай не е.

В т. 61 от искането сезиращият съд посочва и Решение от 16.02.2023 г. по дело С-349/21, ECLI: EU:C:2023:102 (по преюдициално запитване на същия съдия по наказателно дело, свързано с повдигнати обвинения срещу пет лица, че са участвали в организирана престъпна група, поставила си за користна цел неправомерно превеждане през границите на България на граждани на трети държави, неправомерното им подпомагане да преминават в страната, както и получаване и даване на подкупи във връзка с тази дейност), като твърди, че в него е прието, „че е достатъчно искането на съответния орган да е мотивирано, доколкото разрешението от съд се дава въз основа на него“. В посоченото решение на СЕС е обобщено, вземайки предвид конкретната посочена хипотеза, че е наложително съдът, разглеждащ наказателното дело, да извърши съвместен прочит на разрешението [бланкетно с оглед мотивиране], дадено от съдия в досъдебното производство, и на мотивите, съдържащи се в искането на съответните органи, въз основа на който прочит да се извлекат от решаващия съд точните мотиви, поради което е дадено разрешение от съдия за извършване на съответните процесуални действия.

В т. 63 от искането съдът е изброил множество други решения на Съда на ЕС, в които е прието, че доказателствената сила на порочно събрани доказателства се регулира само от националното право, както и че е възможно да се предвидят други правни средства за защита, различни от изключване на доказателствената стойност. Въпросът за доказателственото значение на сведения, събрани при нарушаване на права на лица според сезиращия съд, е обсъждан подробно в Решение от 14.05.2024 г. по дело С-15/24, ECLI:EU:C:2024:399, в което СЕС е потвърдил своята практика и постановил: „... дори ако се касае за доказателства, събрани в нарушение на правото на ЕС, то отново националното право регулира последиците от това, в аспекта на възможността или невъзможността тези доказателства да се ползват в наказателното производство, като се спазват принципите на ефективност и равностойност, както и че изключването им е нужно само ако ползването на тези доказателства ще наруши състезателността в наказателния процес“.

В т. 72 от искането вносителят посочва, че „пред Конституционния съд е поставен въпрос, който е почти идентичен с вече висящ въпрос пред Съда на ЕС по дело С-229/23 с очаквано Решение на Съда на ЕС на 13.06.2024 г.“. В същото време се обобщава, че „доколкото специалните разузнавателни средства, предмет на настоящото искане, не визират подслушване на телефони, то те са извън обхвата на правото на ЕС и скорошното произнасяне на Съда на ЕС не прави настоящото искане ненужно“. Конституционният съд служебно установи, че в Решение от 13.06.2024 г. по дело С-229/23, ECLI:EU:C:2024:505, СЕС е отговорил на запитващия съд следното: „т. 51 …когато приетата на основание чл. 15 параграф 1 от Директива 2002/58 /ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 12 юли 2002 година законодателна мярка предвижда, че ограничения на закрепения в чл. 5, параграф 1 от тази директива принцип на поверителност на електронните съобщения могат да се приемат посредством съдебни актове, държавите членки са длъжни по силата на посочения член 15, параграф 1, във вр. с чл. 47, втора алинея от Хартата на основните права на Европейския съюз, да предвидят, че такива актове се мотивират (решение по дело С-349/21 )“. „т. 53. Следователно национална правна уредба, която изисква самият съдебен акт, с който се разрешават слушане, записване, съхранение на съобщения без съгласието на заинтересованите потребители, да е изрично писмено мотивиран, непременно отговаря на изискванията, произтичащи от правото на Съюза. Поради това националните юрисдикции изобщо не са длъжни да оставят без приложение такава уредба“. СЕС е приел в това последно цитирано решение, че предвид даденото разрешение  не дължи отговор по втория въпрос от преюдициалното запитване за приложението на чл. 105, ал. 2 НПК, тъй като не е компетентен да тълкува вътрешното право на държава членка, препращайки към Решение от 26.01.2021 г. по дела С-422/19 и С-423/19 ECLI:EU:C:2021:63.

Конституционният съд, за да се произнесе по допустимостта на искането, съобрази следното:

Искането  е направено от субект на инициатива съгласно чл. 150, ал. 2 от Конституцията – съд (съдебен състав), и е съобразено [макар и да съдържа белезите на съдебното определение по н.о.х.д. № 369/2021 г.] с изискуемите от чл. 17, ал. 1 и 2 ЗКС и чл. 18, ал. 1 и 2 от Правилника за организацията на дейността на Конституционния съд (ПОДКС) форма и реквизити.

Искането е за установяване на противоконституционност на разпоредба от действащ закон – чл. 105, ал. 2 НПК – съгласно чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията.

Конституционният съд не се е произнасял с решение или с определение за недопустимост по искане с посочения предмет, поради което не е налице отрицателната процесуална предпоставка по смисъла на чл. 21, ал. 6 ЗКС.

С Определение №2/13.03.2024 г. по к.д. №8/2024 г. Конституционният съд е потвърдил своята практика и във връзка с прилагането на разпоредбата на чл. 18, ал. 3 ПОДКС в контекста на новата редакция на чл. 150,  ал. 2 от Конституцията (вж. Определение от 14.09.2021 г. по к.д. №13/2021 г., определение  от 05.10.2021 г. по к.д. №15/2021 г.). Задължително условие за допустимост на искане, основано на чл. 150, ал. 2 от Конституцията, е оспорената пред Съда разпоредба от закон да е от значение за изхода на конкретното съдебно производство, т.е. за разрешаването на конкретния правен спор/дело. Съдът е изяснил в цитираните определения какво следва да се разбира под „приложим закон“, потвърждавайки, че „съдебният състав може да иска установяване на противоконституционност само на закон или разпоредба от закон, която има пряко отношение към производството пред него“ (Определение №5 от 26.07.2022 г. по к.д. №12/2022 г.) За да може Конституционният съд  да прецени това, искането на основание чл. 150, ал. 2 от Основния закон трябва да съдържа ясно и аргументирано изложение защо оспорваната пред Конституционния съд законова разпоредба е приложима и то с решаващо за изхода на делото значение. Конституционният съд е обосновал разбирането, че сезирането от съд трябва да е не само възможност, а необходимост, произтичаща от конкретното дело, което означава, че без отговора на поставения въпрос сезиращият съд не е в състояние да осъществи конституционосъобразно правосъдната си функция (вж. Определение №2/13.03.2024 г. по к.д. №8/2024 г.). Освен  това Конституционният съд не е обвързан от преценката на сезиращия съд за приложимото право, защото тази преценка предпоставя собствената на Конституционния съд компетентност да се произнесе по направеното искане (неговата юрисдикция), а всеки съд, в т. ч. и Конституционният, сам преценява компетентността си да се произнесе по искане, с което е сезиран – чл. 13 ЗКС (Определение №2/23.03.2010 г. по к.д. №17/2009 г., Определение №2/24.02.2022 г. по к.д. № 15/2021 г. и Определение №6/16.09.2022 г. по к.д. №13/2022 г., Определение №5/30.05.2024 г. по к.д. №12/2024 г.).

За да е налице валидно сезиране на Конституционния съд, е необходимо поставеният за разрешаване в искането въпрос да е от кръга на неговата компетентност. Последното представлява необходимо условие за допускане на направеното искане и преминаване на конституционното дело във фазата за решаване му по същество. В конкретното конституционно производство преценката за приложимото право, която предшества сезирането на конституционната юрисдикция, макар и да не е обвързваща за Конституционния съд, е намерила израз в искането, подкрепена със съответните доводи, групирани в 83 точки. Първоинстанционният съд е извършил проверка за това дали предметът на делото и приложимите вътрешни правни норми имат връзка с правото на ЕС и е мотивирал отсъствие на такава връзка, поради което основните му аргументи са основани на несъответствието на разпоредбата на чл. 105, ал. 2  НПК „в този ѝ аспект“, предвид конкретните факти по наказателното дело,  с чл. 121, ал. 2  и 122, ал. 1  от Конституцията.

Оспорената разпоредба от Наказателно-процесуалния кодекс, намираща се в Част втора „Доказване“, Глава единадесета, гласи: „Не се допускат доказателствени средства, които не са събрани или изготвени при условията и по реда, предвидени в този кодекс.“ Разпоредбата цели недопускане в наказателното производство на доказателствени средства, които са изготвени в нарушение на императивните правила, предвидени в НПК. Тази обща разпоредба, относима към всички доказателствени средства, предвидени в НПК, е в синхрон с основните принципи, прилагани в наказателно-процесуалното право относно доказването и в частност с чл. 13, ал. 2 НПК , съгласно който обективната истина се разкрива по реда и със средствата, предвидени в този кодекс.

С искане, направено на основание чл. 150, ал. 2 от Конституцията, сезиращият съд не може да очаква от Конституционния съд да се произнесе по въпроси от компетентност на самия сезиращ орган, както и да замества волята на законодателя със свое решение, нито да дава указания на Народното събрание каква правна уредба да създава (Определение №2/13.03.2024 г. по  к.д. №8/2024 г.). Вносителят в уводната част на искането е акцентирал върху факта, че ако се приложи чл. 105, ал. 2 НПК поради събрани и изготвени в противоречие с реда, предвиден в НПК, доказателствени средства, това изключване, според него, ще доведе до затруднения или осуетяване на разкриването на обективната истина и ще рефлектира върху правата на обвиняемия/гражданина. Това разбиране на сезиращия съд е бланкетно и не е подкрепено с каквато и да било конституционноправна аргументация.

Противоконституционността следва да се обоснове с убедителни доводи, извлечени от конституционни разпоредби, на които се позовава всеки вносител на искане пред Конституционния съд. В случая, предвид съдържанието на искането пред Съда, вносителят е въвел твърдение за противоконституционност, която произтича от незаконосъобразни действия на правоприлагащите органи в рамките на досъдебното производство, водещи до опорочаване на процеса на събиране на доказателства и изправяне на решаващия съд пред необходимостта да приложи чл. 105, ал. 2 НПК в тази му редакция, и от това следват затруднения за съда за  разкриване на обективната истина и за реализирането на наказателната отговорност.

Конституционният съд намира за необходимо да отбележи, че правило, подобно на чл. 105 НПК, се съдържа в повечето демократични наказателноправни системи и в този смисъл не е инцидентно нововъведение в българското наказателно-процесуално право. Неговият интензитет – абсолютно или частично изключване на доказателствените средства, според вида и степента на нарушението при събирането им – е въпрос на законодателна дискреция при формирането на наказателната политика. Борбата с престъпността, в т. ч. чрез установяване на извършените престъпления, техните автори и налагането на справедливи наказания, предполага две изначално неравнопоставени страни – отделният индивид (група от индивиди) и органите на държавата, разкриващи престъпната дейност, и тези, налагащи/определящи наказателната отговорност. Тази неравнопоставеност се балансира чрез засилената защита на правата на индивида (групата индивиди), част от която е разпоредбата на чл. 105, ал. 2 НПК.

Конституцията издига във върховен принцип правата на личността, нейното достойнство и сигурност. Без съмнение сигурността на гражданите е пряко свързана и с ефективната борба с престъпността (Тълкувателно решение №8/01.09.2005 г. по к.д. №7/2005 г.). Публичният интерес от разкриване на престъпленията оправдава в общия случай ограничения на основни права, но дори и тогава този интерес ще е толкова по-малко задоволен, колкото по-интензивна е намесата в конституционно защитената лична сфера. Разположено в контекста на въведения от вносителя предмет на оспорване, това означава, че, ако претърсване и изземване е било осъществено в досъдебното производство в хипотезата на чл. 161, ал. 2 НПК при неотложни случаи, за съда, предвид правилото на чл. 105, ал. 2  НПК, ако установи нарушение на изискванията във връзка със събирането или изготвянето на доказателствените средства, възниква задължение за прилагането на това правило, което би рефлектирало благоприятно по отношение на правата на обвиняемия/гражданина.

Предвидените в цитираните разпоредби конкретни предпоставки за извършване на тези действия по разследването са предназначени да гарантират, че навлизането в запазената сфера на правата на гражданите няма да надхвърли необходимото за постигане на целите от обществен интерес, свързани с ефективно наказателно разследване, вкл. че се преследва освен охраняване на интересите на  гражданите, така и съхраняване на възможността  за  разкриване на обективната истина в наказателния процес. Би възникнало напрежение с повелята за непосредствена обвързаност на публичната власт/съдилищата с основните права на гражданите, ако се допусне  в процеса на съдебно доказване да се кредитират доказателства, събрани в нарушение на процедура, уредена в Наказателно-процесуалния кодекс, която е призвана да гарантира  умереност при намесата в защитеното (чрез правата) лично пространство. Въз основа на това разбиране  законодателят е предвидил, че съдът не може да се позовава на доказателствени средства, които удостоверяват действия по разследването, извършени в разрез с процесуалните правила на чл. 161, ал. 2 и чл. 174, ал. 4 НПК. Обявяването на нормата на чл. 105, ал. 2 НПК за противоконституционна, в какъвто смисъл е изразената в искането воля, би довело до несъвместимо с конституционни принципи положение, при което решаващите съдебни състави ще разполагат с неограничена дискреционна власт да използват като основа за установяване на наказателната отговорност доказателства, събрани в резултат на непремерена намеса в конституционно гарантирани права на гражданите. Сезиращата компетентност на съда (съдебния състав) по чл. 150, ал. 2 от Основния закон се вмества в рамката на предназначението на възприетата специфична форма на инцидентен контрол за конституционосъобразност, а именно – правораздаването, поверено на съдилищата да функционира по начин, който е съобразен с Конституцията. Упражнената в настоящото производство инициатива надхвърля тези параметри на сезираща компетентност (изведени [имплицитно] като логика, произтичаща от предназначението на правомощието по чл. 150, ал. 2 от Основния закон), поради което искането следва да се отклони като недопустимо.

При конкретното сезиране Конституционният съд намира, че то не може и да постигне заложеното в разпоредбата на чл. 150, ал. 2 от Конституцията, а именно – осъществяване на ефективно сътрудничество между сезиращия съд и Конституционния съд с оглед решаването на висящото пред  първоинстанционния съд дело в съответствие с постановено от конституционната юрисдикция решение. Целта на извършената конституционна промяна е върховенство на правото, като се засили сътрудничеството в процеса на конституционното правосъдие между конституционната юрисдикция и общите съдилища от всички инстанции, явяващи се, поради естеството на упражняваната власт, най-подходящия форум за защита на правата на човека.

Гореизложените констатации и съображения, основани и на мотивите на вносителя за несъответствие на приложим по делото закон с Конституцията, дават основание на Съда да направи извод, че производството по настоящото дело не следва да премине към преценка по същество, а искането следва да бъде отклонено като недопустимо.

Предвид изложените съображения и на основание чл. 13 ЗКС и чл. 25, ал. 1 и чл. 26, ал. 1 ПОДКС, Конституционният съд

О П Р Е Д Е Л И:

ОТКЛОНЯВА искането на Софийския градски съд, 16-и състав, за установяване на противоконституционност на чл. 105, ал. 2 от Наказателно-процесуалния кодекс  (обн. ДВ, бр. 86 от 28.10. 2005 г., посл. изм. и доп. ДВ, бр. 39 от 01.05.2024 г.).

ПРЕКРАТЯВА производството по конституционно дело №20/2024 г.

ВРЪЩА искането на вносителя заедно с препис от определението.

Председател: Павлина Панова