Особено мнение на съдия Соня Янкулова по к.д. №11/2024 г.
Подписвам решението с особено мнение, защото считам, че освен разпоредбата на чл. 78а, ал. 2, изр. 2 ГПК, другите разпоредби, предмет на проверката за конституционосъобразност, не са противоконституционни. Считам също, че Съдът не е сезиран от надлежен субект относно чл. 20 и 25 ЗМ, тъй като тези разпоредби не уреждат отношения, които засягат права и свободи на граждани по смисъла на чл. 150, ал. 5 от Конституцията.
Разпоредбите на чл. 19, 21, 22, 23, 24, ал. 1 ЗМ и на чл. 78а, ал. 1 и 2, изр. 1, чл. 140а, 140б, 267, ал. 3, чл. 314а, 341а и 374а ГПК, в които законодателят е уредил процедура за медиация по висящи съдебни дела, според мен не са противоконституционни, защото не нарушават в степен, която да лиши от смисъл и съдържание основното право на съдебна защита по смисъла на чл. 56 от Конституцията, свободата като основно човешко право и общочовешка ценност, както и не нарушават друга, гарантирана от Конституцията ценност, основно право или конституционно установен принцип или разпоредба.
Задължението за участие в първа среща в процедура по медиация, според мен, не лишава страните по образувано съдебно производство с предмет иск или искане, лимитативно посочени в чл. 140а, ал. 1 и 2 ГПК, от достъп до съд и от право на ефективна съдебна защита, защото самата процедура е в рамките на вече образувано съдебно производство. Считам, че това задължение само по себе си нито препятства, нито затруднява реализирането на правото на съдебна защита до степен, която го лишава от смисъл и съдържание. Задължението не води до неправомерно отлагане на търсената съдебна защита, в степен, която да лиши от смисъл защитата, защото законодателят е ограничил времето за процедурата до два месеца, предоставил е на съда възможност да намали този срок, времетраенето на първата задължителна среща е с обща продължителност от един до три часа, а по време на процедурата по медиация съдебното производство не спира.
Според мен, релевантно за преценката за нарушение на правото на съдебна защита е за какво е принудата – дали това е принуда за първа среща за медиация (за опит за медиация) или принуда в рамките на медиацията. В случая принудата е за опит да се започне процес на медиация, а не за постигане на споразумение при нейното осъществяване. Имено поради това задължението за участие в първа среща по медиация не нарушава свободата като основно човешко право и общочовешка ценност, както и конкретно свободата на договаряне, защото задължението не е за договаряне, а само за участие в първа среща. Свободната воля на страните по образуваното съдебно производство, за което е предвидено задължение за участие в първа среща по медиация, не е накърнена по никакъв начин, защото само и единствено тяхната свободно формирана воля е решаваща за това дали да започнат процедура по медиация и дали да постигнат споразумение. Следователно задължителността за участие в първа среща по медиация в рамките на съдебно производство не накърнява самоопределението и доброволността на страните в степен, която да подкопае самата същност на медиацията. Това задължение само отваря възможността за използване на медиацията като способ за доброволно уреждане на спорове.
С приемането за противоконституционна на разпоредбата на чл. 78а, ал. 2, изр. 2 ГПК мотивът за наличието на допълнителна финансова тежест, за която Съдът прие, че нарушава справедливостта като проявление на правовата държава в материален смисъл, би отпаднал. Безспорно лишаването от разноски при спечелено дело се явява непропорционална мярка, най-малкото защото тази мярка не е обвързана от относими фактори като например: преценката за невъзможността да се постигне споразумение или размера на разходите за споразумение чрез медиация, който би могъл да бъде несъразмерен на правния интерес. Установяването на противоконституционността на тази разпоредба би довело до отпадане на основния мотив за противоконституционност на целия „нормен комплекс“ и би открило възможността за прилагане на общото правило на чл. 78 ГПК, включително и на установеното в него освобождаване от разноски на определен кръг лица. Независимо от извода за противоконституционност на чл. 78, ал. 2, изр. 2 ГПК, считам, че при преценката за значимостта на тази допълнителна финансова тежест и способността й да лиши от ефект търсената съдебна защита беше необходимо да се отчете и установения в чл. 78, ал. 9 ГПК финансов стимул при постигане на споразумение в процедура по чл. 140а, ал. 1 и 2 ГПК.
Вярно е, че очевидният парадокс, породен от задължението за участие в първа среща за медиация и същността на медиацията като способ за доброволно уреждане на спорове, prima facie би могъл да подкопае аспектите на доброволността и автономността, но когато сдържаността на спорещите страни да използват медиацията като способ за решаване на спорове се дължи на непознаване на възможностите и на процеса на медиация, задължението за първа среща за медиация е възможност за преодоляване на предразсъдъците и на липсата на разбиране по отношение на медиацията и на нейните възможности. Дали законодателят е намерил най-ефективния способ за постигане на по принцип значимата цел – „утвърждаване на културата на споразумението като начин за решаване на спорове“ (мотиви на проекта за Закон за изменение и допълнение на Закона за медиацията, №48-202-01-20), и дали е подбрал най-подходящите за този способ съдебни производства е въпрос, който няма отношение към конституционосъобразността на оспорените разпоредби, а към ефективността на установената уредба.
Не считам, че в случая позоваването на т. нар. „единен нормен комплекс“ обосновава отмяната на всички разпоредби, в т.ч. и на такива, които излизат извън правомощието на сезиращия Съда субект. Преценката на Съда за „единен нормен комплекс“, според мен, е обусловена в значителна степен от оценка за целесъобразност на заложеното в „Концепция за въвеждане на задължителна съдебна медиация по граждански и търговски дела“ (приета с решение на Съдийската колегия на Висшия съдебен съвет)“, на мотивите на проекта на Закона за изменение и допълнение на Закона за медиацията и на уредените в позитивното право средства за неговото постигане. Обосноваването на противоконституционността на целия „нормен комплекс“ с приемането, че „предвидената имуществена санкция под формата на съдебни разноски се явява съдържателен елемент на законодателната концепция, без който участието на страните в медиация по висящи съдени дела на практика не би било задължително, а пожелателно“, е относимо към целесъобразността на приетото от законодателя решение, а не лишава от смисъл останалите разпоредби. Дали и доколко те са целесъобразни не е от компетентността на Съда да преценява.
Заради бълхата изгорихме юргана, а всички се нуждаем от придобиването на умения да разрешаваме разумно и спокойно възникнали между нас спорове.
По изложеното подписвам решението с особено мнение.