Особено мнение
на съдия Десислава Атанасова
Подписвам настоящото Определение за допускане на искането по к.д. №29/2024 г. с особено мнение поради следните съображения:
С отправеното искане, Съдът е сезиран от съдебен състав на Районен съд – Пловдив (РС – Пловдив) за установяване на противоконституционност на разпоредбата на чл. 189з от Закона за движението по пътищата (обн. ДВ, бр. 20 от 05.03.1999 г., посл. изм. ДВ, бр. 41 от 10.05.2024 г.; ЗДвП) в частта й, касаеща неприложението на чл. 28 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН) поради противоречие с чл. 31, ал. 4 и с чл. 56 от Конституцията. Искането е направено по повод административнонаказателно производство, разглеждано от сезиращия съдебен състав. Към датата на изпращане на определение с Протокол №2826 от 16.05.2024 г. (вместо искане) до Съда производството е приключило с постановено в същия ден (16.08.2024 г.) Решение №1077. Протоколът с определението е получен в Конституционния съд на 21.08.2024 г., като след разпореждане, е оформено и искане, постъпило на 09.09.2024 г., в резултат на което на 10.09.2024 г. е образувано конституционно дело.
С искането Съдът е сезиран на основание чл. 150, ал. 2, разпоредбата на който предвижда задължително наличие на две изисквания, които следва да са налице кумулативно, за да може искането да бъде допуснато за разглеждане по същество, а именно: искането да е отправено по повод конкретно дело, което се разглежда от сезиращия съдебен състав; искането да има за предмет установяване на противоконституционност на законова разпоредба, която е приложима по делото.
Намирам, че с настоящото искане и двете изисквания не са спазени.
I. Наличие на сезираща компетентност. На първо място, изискването за висящо производство предопределя и сезиращата компетентност на съдебния състав. Той черпи своето процесуално право да отправи искане до Конституционния съд именно от качеството си на съд, разглеждащ, в случая, административнонаказателно производство. С постановяване на решението по делото, тази възможност се преклудира поради своеобразното „десезиране“ на съдебния състав, който вече е решил висящото пред него производство.
Видно от материалите по делото, Решение №1077 по АНД №782 по описа за 2024 г. е постановено на 16.08.2024 г., когато е изпратено и определението по Протокол №2826/16.05.2024 г., като същото е получено в Съда на 21.08.2024 г. Тъй като чл. 150, ал. 2 изрично определя, че правните субекти адресират „искане“ до Съда, а Закона за Конституционен съд и Правилника за организацията на дейността на Конституционния съд определят неговите форма и реквизити, то с разпореждане на председателя на Конституционния съд на съдебния състав е указано да изготви искане. В изпълнение на указанията на 09.09.2024 г. в Конституционния съд е получено искане от РС – Пловдив.
Хронологичната последователност на фактите по делото е ключова с оглед преценката, която Конституционният съд следва да направи за наличието на сезираща компетентност. Дори да се приеме, че Конституционният съд е сезиран с изпращането на 16.08.2024 г. на определението по Протокол №2826/16.05.2024 г., то към датата на получаването му от Съда – 21.08.2024 г. съдебният състав на РС – Пловдив вече не разполага със сезираща компетентност да отправи искане за установяване на противоконституционност на закон, приложим по висящо пред него производство. Производството вече е приключило. Към 21.08.2024 г. все още няма и подадена касационна жалба, тоест не е ясно дали първоинстанционният съд няма да е и последна инстанция.
Не могат да бъдат споделени разсъжденията на мнозинството, което счита сезирането за надлежно, защото „приема, че при действащата редакция на разпоредбата на чл. 150, ал. 2 от Конституцията акцентът върху правния интерес като изискване за валидно сезиране на конституционната юрисдикция е пренесен от правен интерес в конкретно производство пред определен съд (състав) върху правен интерес в съдебния процес в неговата цялост“. Подобно „пренасяне“ на правния интерес, освен проблемно на концептуално и доктринално ниво, би създало и практически проблеми.
Чрез него се постига резултат на „сливане“ на отделните производства и разглеждане на процеса като едно цяло, независимо от преминаването на делото в различните инстанции. На първо място, подобно разбиране би повдигнало въпроса за пределите във времето на сезиращата компетентност на отделните съдебни състави. Щом правомощието на съдилищата да сезират Конституционния съд не е обвързано от наличието на висящо пред тях производство, то тогава възможно ли е всеки съдебен състав да сезира Конституционния съд неограничено във времето след постановяване на финалния акт по делото? Подобно схващане може да постави Съда в хипотезата да бъде сезиран от първоинстанционния съд, когато делото е преминало например вече на трета инстанция. В разглежданата хипотеза сезирането ще трябва да бъде допуснато заради концепцията за „пренесения“ правен интерес.
На следващо място остава въпросът, след като за да сезира Конституционния съд съдебният състав трябва да изгради вътрешно убеждение, че дадена разпоредба противоречи на Конституцията, то възможно ли е да се пренесе вътрешното убеждение на сезиращия състав на РС – Пловдив върху убеждението на по-горестоящата инстанция? Хипотетично е възможно Административен съд – Пловдив (АдмС – Пловдив) да не споделя изложеното от РС – Пловдив в искането и да не счита, че може да се направи извод за противоконституционност на приложим по делото закон. Или въобще да не приложи оспорвания по настоящото конституционно производство закон, защото не го намира за приложимо право.
За да „пренася“ успешно правния интерес от производство в едната инстанция в производство в горестоящата, струва ми се е задължително да се държи сметка и за разликите в предмета на делото. Възможно е решение да се оспорва частично и с това предметът на делото пред горната инстанция да се измени. Подобен анализ в настоящото определение липсва.
В Определение №11/2024 г. по к.д. №25/2024 г. Конституционният съд подчертава, че не е сезиран от съда, който следва да се произнесе по постигнато споразумение, а от съдебния състав, който разглежда по същество производството срещу всички (40) подсъдими. В този смисъл Конституционният съд отбелязва, че „стриктно погледнато, оспорената разпоредба е приложимо право само за съда, който би трябвало да се произнесе по постигнато споразумение, но не е такава по отношение на сезиралия конституционната юрисдикция съд – съда, разглеждащ по същество производството срещу подсъдимите“. Същите аргументи намирам валидни и за настоящото дело.
За да се отправи искане на основание чл. 150, ал. 2, най-напред е необходимо да има висящо, а не приключило производство пред сезиращия съдебен състав. Към датата на внасяне на искането производството пред РС – Пловдив е вече приключило. Да се приеме, че Съдът е надлежно сезиран от РС – Пловдив относно висящо производство пред АдмС – Пловдив е равнозначно на изземване на правомощието на касационната инстанция сама да прецени има ли основание да се счита, че приложим по делото закон противоречи на Конституцията.
Изискването за наличие на сезираща компетентност е изискване, което се прилагаше и за съставите на върховните съдилища, когато все още долуинстанционните съдилища не разполагаха с възможността да сезират Съда, а разпоредбата на чл. 150, ал. 2 предвиждаше спиране на съдебното производство. В този смисъл са и мотивите на множество определения по допустимост на Конституционния съд (Определение по допустимост от 01.07.1997 г. по к.д. №5/1997 г.; Определение по допустимост от 20.01.2015 г. по к.д. №13/2014 г.).
Макар да споделям заложената в мотивите на Определението цел да се насърчава сътрудничеството на съдилищата с конституционната юрисдикция, считам че същата може да бъде постигната при спазване на изискванията, заложени в чл. 150, ал. 2 от Конституцията. Неглижирането на изискването за наличие на надлежна компетентност за сезиране на Конституционния съд, като conditio sine qua non за продължаване на конституционното производство и навлизането му във фазата по същество, доближава Съда до действия по самоинициативност.
II. Оспорване на приложим по делото закон. Ако първото вече анализирано изискване на чл. 150, ал. 2 обуславя изначално възможността съд да сезира Конституционния съд, то второто изискване – искането да е досежно конституционносъобразността на приложим по делото закон – определя конституционните граници на сезиращата компетентност на съдебния състав.
В своята практика Конституционният съд приема, че е задължение на сезиращия съд първи да обоснове, че поставеният въпрос е от значение за решаване на конкретното дело, както и да определи приложимото право (Определение №2/2024 г. по к.д. №8/2024 г.; Определение №3 от 2/2024 г. по к.д. №6/2024 г.). Още повече, „въпросът за конституционността на приложимия по висящото дело закон, винаги има преюдициален характер – такъв въпрос не би имало мотив да се поставя и решава, ако отговорът на същия няма да има ефект за разрешаването на правния спор, по повод на който е сезиран Конституционният съд“ (Тълкувателно решение №3/2020 г. по к.д. №5/2019 г.). Както самият Конституционен съд постановява, това „противоречи преди всичко на здравия разум, на процесуалната икономия и, което е по-съществено, на смисъла и предназначението на конституционното правосъдие да осигури върховенството на Конституцията“ (Тълкувателно решение №3/2020 г. по к.д. № 5/2019 г.).
За да е валидно сезирането от страна на съдебен състав, той трябва да установи и обоснове приложимите по конкретното дело норми, които са част от вътрешното право и евентуално от правото на Европейския съюз (Определение №5/2024 г. по к.д. №12/2024 г.).
В своята практика Съдът е изяснил какво следва да се разбира под „приложим закон“ – всяка законова разпоредба, която е действаща и обективно годна за прилагане като източник на право по конкретното дело, по което съдът, сезиращ конституционната юрисдикция, трябва да се произнесе, както и е формирал трайна практика, съгласно която съдебен състав би могъл да поиска установяване на противоконституционност само на разпоредби от закона, който има пряко отношение към предмета на разглеждания от него спор (Определение от 29.04.2014 г. по к. д. № 4/2014 г., Определение №5/2022 г. по к. д. № 12/2022 г. и посочените в Определение №2/2024 г. по к.д. №8/2024 г. определения по конституционни дела; Определение №6/2024 г. по к.д. №19/2024 г.).
В досегашната си практика Конституционният съд е последователен, че сезирането трябва да е не само възможност, а и необходимост, обусловена от конкретното дело, от което следва, че без това сезиране той не би могъл да реализира правосъдната си функция в съответствие с Конституцията (Определение №2/2024 г. по к.д. №8/2024 г.; Определение №6/2024 г. по к.д. №19/2024 г.; Определение №7/2024 г. по к.д. №20/2024 г.; Определение №9/2024 г. по к.д. №21/2024 г.; Определение №10/2024 г. по к.д. №22/2024 г.; Определение №11/2024 г. по к.д. №25/2024 г.).
Не виждам причина в настоящото дело Съдът да се отклонява от своята трайна практика. В Решение №1077 по АНД №782 по описа за 2024 г. съдебният състав на РС – Пловдив недвусмислено заявява: „Преценени всички тези обстоятелства в своята съвкупност, според настоящия състав определят извод, че процесното деяние на жалбоподателя не е маловажен случай”. Това заключение на съда относно правната квалификация на процесното деяние води до извода, че самата разпоредба чл. 189з ЗДвП, която е оспорвана по к.д. №29/2024 г., не е приложимо право по административнонаказателното дело. Член 189з ЗДвП е императивна правна норма с процесуален характер, която в съдържателен аспект представлява забрана по отношение на правоприлагащите органи да заменят административното наказание с писмено предупреждение в хипотезата на маловажен случай на административно нарушение. Следователно, ако процесното деяние не може да бъде квалифицирано като маловажен случай, то правилата по приложение на този институт също не се прилагат и съответно не са приложимо право по административнонаказателното дело.
В мотивите на Решение №1077 сезиращият състав на РС – Пловдив е намерил твърдението за маловажност на извършеното нарушение за неоснователно. В своята аргументация за това съдебният състав на РС – Пловдив най-напред се позовава на решение по сходен казус, постановено от състав на АдмС – Пловдив от преди влизане в сила на разпоредбата на чл. 189з ЗДвП. Прилагайки същите критерии и към предмета на АНД №782/2024 г., сезиращият състав на РС – Пловдив е намерил, че в процесния случай отново не се касае за маловажен случай.
Едва в края на мотивите е споменато, че разпоредбата на чл. 189з ЗДвП е действащо право, което обаче поради изложените от съдебния състав констатации за липса на маловажност, не представлява разпоредба, приложима по административнонаказателното дело. Въпреки че изрично отправено към съда искане от страна по делото действително поставя въпроса за приложимостта на института „маловажен случай на административно нарушение” по чл. 28 ЗАНН като правен проблем, който следва да бъде разгледан от съдебния състав, то не го прави приложимо право, докато съдът не квалифицира процесното деяние като такова. Искането, отправено по настоящото конституционно дело, не съдържа изложение в този смисъл, следователно, не е налице необходима предпоставка, за да бъде ангажирано правомощието на КС по чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията. Още повече, съществува вероятността тази квалификация на нарушението, дадена от РС – Пловдив, да бъде споделена от АдмС – Пловдив. Тогава Конституционният съд ще се окаже в хипотезата, в която се произнася, без от неговото решение да произлязат правни последици за изхода на висящото пред АдмС – Пловдив производство.
С оглед на това считам, че настоящото искане следваше да бъде отклонено като недопустимо.
Съдия Десислава Атанасова