Дело № 4/ 1996 г. Статус: решено

Ограничаването на едно от основните правомощия на собственика - да се разпорежда със своето право на собственост, е по същество намаляване обема на това право. При условията на пазарна икономика и гражданско общество, регламентирани и гарантирани от Конституцията, държавата в лицето на свои институции или общините не могат да се намесват в гражданския оборот и да диктуват условията на една сделка, включително и това с кого тя да бъде сключена. С даването на такива правомощия на Националният институт за паметници на културата или общините държавата фактически противоконституционно се намесва в неприкосновеността на частната собственост, включително и в правото на даден гражданин свободно да се разпорежда със свой недвижим имот, представляващ паметник на културата, дори и в полза на най-близките си роднини. Държавата е длъжна да се грижи и да предприема мерки за осъществяване на защита и контрол за опазване на историческото, националното и архитектурното наследство. Това обаче не означава, че може да се ограничава правото на разпореждане на собственика. Никъде в Конституцията не е регламентирано и следователно не е позволено принудително отчуждаване на частна собственост за обществени нужди. Приемане на противното от страна на парламента с текста на чл.30 от Закона за паметниците на културата и музеите по същество представлява допълване на конституционен текст (чл.17,ал.5), което е недопустимо. Разпоредбата на чл.17, ал.5 от Конституцията на Република България не може да бъде нарушавана и приложното й поле разширявано със закон или с ратификация на една конвенция.