Докладчик
Цанко Хаджистойчев
Подател на искането
Главен прокурор на Република България.

Предмет на искането

Установяване на противоконституционност на чл.10, ал.8, изр.1 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи относно израза „до размерите, определени по отменените чл.8, ал.1 и чл.10 от Закона за трудовата поземлена собственост“ и на изр.2 и изр.3 от същата алинея, както и на § 15 от преходните и заключителните разпоредби на същия закон

образуване на дело:
определение по допустимост:
становища на заинтересувани страни и правни мнения:
особено мнение по друго определение:

Решение - 15

Анализът на нормативното съдържание на текста показва, че препращането към чл.8, ал.1 и чл.10 Закона за трудовата поземлена собственост (отм.) не е условие за възстановяването на собствеността, а само правнотехнически способ, чрез който законодателят очертава пределите, до които реално се реституират земеделските земи. Поради това доводите за противоконституционност на тези разпоредби са нерелевантни и правно неиздържани. Още по-голямо е основанието на съда да не се занимава с въпроса, повдигнат също в искането, за противоконституционност и в момента на влизането им в сила през 1946 г., понеже били в нарушение на Търновската конституция. Конституционният съд, както се е произнасял, упражнява конституционен контрол само с оглед разпоредбите на Конституцията на Република България. Реституцията на имущества, най-общо казано, не е уредена в Конституцията. Конституционни разпоредби за нея няма. Тя не може да бъде разглеждана и причислявана към основните права на гражданите, нито да бъде третирана за пряко конституционно задължение на държавата, отговарящо на съответни права. Дали да бъде проведена и в каква форма, както и за какви имоти, на кои собственици и в какъв размер, са въпроси на законодателна преценка за целесъобразност. Законодателят е компетентен да ги реши, разбира се, като държи сметка за принципите и изискванията на основния закон. Разпоредбата не нарушава принципите на разделението на властите и на независимостта на съдебната власт, защото нито визира конкретни дела, нито указва на съда, как да ги реши. Тя определя само, че ограничението в размера на земеделските земи се отнася и за собствениците с отменени присъди. Тези собственици не могат да бъдат третирани различно от останалите собственици и да бъдат поставени в по-благоприятно положение от тях. В такова положение те биха се оказали, ако разпоредбата не съществува.