Докладчик
Александър Арабаджиев
Подател на искането
на 57 народни представители от XXXVIII Народно събрание
Предмет на искането
Установяване на противоконституционност и несъответствие с общопризнати норми на международното право и с международни договори, по които Република България е страна, на разпоредбата на чл.17, ал.5 от Закона за уреждане на колективните трудови спорове
Народно събрание
Министерски съвет
КНСБ
КТ "Подкрепа"
Главен прокурор на РБ
Върховен административен съд
Българса стопанска камара
Асоциация на демократичните синдикати
Български съюз на частните предприемачи "Възраждане"
Независим профсъюз "Единство"
Генерална централа на браншовите синдикати в България
Решение - 27
Изключването на обжалването на съдебното решение, предвидено от чл.17, ал.5 от Закона за уреждане на колективните трудови спорове, не само не противоречи на чл.50 на Конституцията, а точно обратното. То отговаря на естеството на регулираната материя и на даденото от чл.50 овластяване на обикновения законодател да уреди със закон упражняването на правото на стачка. Иначе казано, чл.17, ал. 5 ЗУКТС, макар и да предшества Конституцията, е дал разрешение, съответстващо на чл. 50 от Конституцията. Разпоредбата на 119, ал. 1 от Конституцията предвижда, че правосъдието се осъществява от посочени в нея съдилища, образуващи една триинстанционна съдебна система. Но тя не следва да се тълкува буквално в смисъл, че всяко дело независимо от неговия предмет трябва да бъде разгледано триинстанционно. Касае се за едно принципно изискване, от което са допустими законодателни изключения, както бе изтъкнато от Конституционния съд в неговото Решение № 16 от 16 юни 1998 г. (вж. ДВ, бр.71 от 1998 г.).
Текстовете от Всеобщата декларация за правата на човека (чл.7, чл.8 и чл.10), на които то се позовава, макар и да признават правото на справедлив процес, еднаква закрила от закона, както и на ефективно възстановяване на нарушени права, не съдържат общопризната норма на международното право, изискваща разглеждането на всички категории дела по определен ред, съответно от определен брой съдебни инстанции. Може да се поддържа, че възможността за обжалване увеличава гаранциите за защита на правата, но предоставянето на право на обжалване във всички случаи не съставлява общопризната норма на международното право, а това е решаващо, като се има предвид, че Декларацията не е сама по себе си международен договор.
Това напълно личи от разпоредбата на чл.6, ал.1 от Европейската конвенция по правата на човека, международен договор, по който България е страна. Доколкото тази разпоредба е въобще приложима, което е в зависимост от това дали спорът по чл.17 ЗУКТС е спор за граждански права по смисъла й, достъпът до съд, който тя осигурява, не включва право на разглеждане на спора от определен брой съдебни инстанции.