Дело № 33/ 1998 г. Статус: решено

1.Местната администрация е част от администрацията на изпълнителната власт, която изцяло е предмет на оспорения Закон за администрацията. В това отношение не е допуснато никакво нарушение на чл. 8 от Конституцията, който не дели изпълнителната власт на централна и местна. Не е нарушена и глава седма и чл. 146 от Конституцията, които се отнасят до местното самоуправление и местната администрация. Напротив, Законът за администрацията е съобразен с тях, тъй като в чл. 146 е предвидено организацията и редът на дейностите на местната администрация да се определят със закон. Обстоятелството, че такъв закон вече съществува, не е пречка част от третираната в него материя да се преуреди и допълни в друг закон, както това е направено със Закона за администрацията. 2.Дадено е изключително правомощие единствено на министър-председателя да сезира Министерския съвет за отмяна на незаконосъобразни или неправилни актове на министрите. Това положение не е в съгласие с чл. 107 от Конституцията , който предвижда възможността за отмяна на актовете на министрите от Министерския съвет, без обаче да определя по чий почин да става това. Министерският съвет е колективен орган с еднакви права на членовете му и би следвало, след като не е предвидено друго, да взима решения по предложение на всеки от членовете, в това число и предложение за отмяна на акт на министър. Да се приеме друго би означавало да се въведе ограничение на правомощията на министрите при участието им в Министерския съвет, каквото Конституцията не предвижда. 3. Не е предвидено правомощията на министрите да могат да се упражняват само от титулярите. От факта, че към министерствата се назначават и заместник-министри (чл. 108, ал. 2 от Конституцията ) следва, че част от функциите на министрите е допустимо да се изпълняват и от техните заместници. А след като липсва конституционна разпоредба, която да урежда този въпрос, явно това е предоставено да стане със закон. 4.Конституционният текст е изричен в смисъл, че областният управител се назначава единствено от Министерския съвет. А това, което следва от разпоредбите на ал. 3 и 4 на чл. 29 ЗА е, че за назначението на областния управител е необходимо издаването на два акта: решение на Министерския съвет за определяне лицето, което да бъде назначено за областен управител, и заповед на министър-председателя за назначаване. Но по този начин на решението на Министерския съвет се дава само значението на едно предложение; решаващият акт е заповедта на министър-председателя, с която се назначава областният управител. Смисълът на чл. 143, ал. 2 от Конституцията е, че Министерският съвет назначава (а не само определя или предлага) областните управители и че назначението става единствено по силата на неговия акт (решение). Основно правило е, че контролът върху дейността на определени органи се упражнява от органа, който ги назначава. Така че след като областните управители се назначават от Министерския съвет, последният ще ги контролира, а не председателят на Министерския съвет. 5.Изричната конституционна норма на чл. 6, ал. 2 не допуска "никакви ограничения..., основани на политическа принадлежност...". В конституционната норма изрично се подчертава, че не са допустими "никакви ограничения". Така формулирана, разпоредбата изключва всяко законово ограничение, основано на посочения критерий, независимо дали то засяга правото на труд или правото на гражданите да бъдат третирани по еднакъв начин от закона. От друга страна, поради самото естество на конституционното изискване за "никакви ограничения" е изключен дори минимален срок на такова ограничение. Нарушени са основни принципи на правовата държава - индивидуална отговорност, обоснована за всяко отделно лице (произтичаща от върховния конституционен принцип на зачитане на човешкото достойнство - Преамбюл на Конституцията, чл. 4, ал. 2 от Конституцията ); зачитане правото на защита (чл. 56 от Конституцията ), необходим елемент от което е презумпцията за невиновност (за наказателното производство - чл. 31, ал. 3 от Конституцията , но основен принцип за правовата държава въобще); възможност за съдебно обжалване на всяко решение, което засяга правата или законните интереси на посочените лица (чл. 56 от Конституцията ). Тези принципи са неотменима част от функционирането на правовата държава - чл. 4, ал. 1 от Конституцията , и нито един закон не може да им противоречи - чл. 5, ал. 1 от Конституцията. Нарушен е и установеният в чл. 38 от Конституцията принцип, съгласно който никой не може да бъде преследван или ограничаван в правата си поради своите убеждения. Основателно е и искането за обявяване на несъответствие на § 1 ПЗР на Закона за администрацията с международни договори, по които България е страна.