Дело № 12/ 2000 г. Статус: решено

Правото на законодателя да криминализира едно деяние, като го обяви за престъпление не изключва конституционния съдебен контрол върху наказателноправната норма. Въпросите, отнасящи се до отделните признаци (състава) на престъплението, се решават в съответствие с наказателната политика на законодателя и не съществуват изрични конституционни предписания в тази насока. Достатъчно е да се спазят изискванията за яснота и прецизност на наказателноправните норми в степен, която позволява на възможните субекти на престъпление да преценяват и контролират своето поведение. Единствено законодателят е компетентен да прецени доколко ще съобрази приеманите от него актове с едни или други научни виждания в определена материя. Въпросът за наличие или липса на обществена опасност на едно деяние може да бъде обсъждан от Конституционния съд само когато обявяването на това деяние за престъпление противоречи на здравия човешки разум. Поначало този въпрос е въпрос на законодателна целесъобразност и съдът трябва да се въздържа от намеса в тази насока. Преценката на съда, доколкото тя е допустима и възможна, е винаги конкретна. Единствено законодателят е компетентен да прецени доколко разпореждането с бюджетни средства или със средства с целево предназначение в нарушение на бюджетен закон или подзаконов акт по прилагането му представлява общественоопасно деяние, което следва да бъде обявено за престъпление. Това се отнася както до определянето на обекта на наказателноправна закрила (необходимостта от защита на бюджетната дисциплина), така и до съдържанието и обхвата на вредните последици, настъпили от деянието. Конституцията не изключва правото на законодателя да предвиди наказателна отговорност и за деяния, от които не настъпват вредни последици (в прекия смисъл на думата) – т.нар. "формални престъпления". Квалифицирането на разпореждане с бюджетни средства или със средства с целево предназначение в нарушение на законосъобразно издаден подзаконов акт по прилагането на бюджетен закон не е противоконституционно. Вътрешните противоречия във възприетата законодателна уредба и неясноти при нейното тълкуване не са достатъчни за обявяването на съответните разпоредби за противоконституционни. Последователното провеждане на подобно разбиране би означавало да се признае на Конституционния съд компетентност за проверка на съответствие на "законите със законите" , нещо което Конституцията не предвижда. Въвеждането на изискване за вътрешна съгласуваност на законовата уредба има отношение към принципа на правовата държава, но само при условие, че установеното противоречие по характер и степен е конституционно нетърпимо. Вътрешното противоречие в закона трябва да засяга конституционни ценности и норми, за да бъде въздигнато в основание за обявяване на конкретни норми за противоконституционни. Обстоятелството, че съгласно чл.141, ал.1 от Конституцията "Общината има самостоятелен бюджет" не изключва правото на законодателя да обяви за престъпление деяния, които според него нарушават бюджетната дисциплина. Конституцията не освобождава длъжностните лица от задължението да се подчиняват на принципа на законосъобразност (чл.4, ал.1 и чл.139, ал.2 от Конституцията) при разпореждане с бюджетни средства или средства с целево предназначение. Доколко "нарушение на бюджетен закон или подзаконов акт по прилагането му" (чл.254а, ал.1 НК) може да бъде основание за наказателна отговорност е въпрос, който се решава от законодателя. Правото на "минимално трудово възнаграждение" е посочено изрично сред основните права на гражданите – чл.48, ал.5 от Конституцията. Държавата е длъжна да гарантира и защитава това право, а не да създава юридически пречки пред осъществяването му. Неразривно свързано с правото на минимално трудово възнаграждение, негов правен корелат е задължението на работодателя да изплати заработеното възнаграждение. Правото на труд е безсмислено, ако срещу него не стои насрещно задължение за заплащане на възнаграждение. Конституционното задължение на държавата по чл.16 и чл.48, ал.1 от Конституцията да създава "условия за осъществяване" на правото на труд по необходимост включва задължението й да създава условия за изпълняване на задължението на работодателя да изплаща трудовото възнаграждение за положения труд. С приемането на § 6 ЗИДНК държавата прави точно обратното – обявява за престъпление изпълнението на конституционно установеното задължение на работодателя да заплати трудовото възнаграждение. Създава се противоконституционно законово основание за длъжностното лице, в случая работодателя, да откаже изплащането на трудови възнаграждения, като се позове на невъзможността да внесе задължителните осигурителни вноски и на заплахата от наказателна репресия по оспорената разпоредба. Като конституционна ценност правото на лицето на минимално трудово възнаграждение има приоритет пред правото на обществено осигуряване. Основен конституционен принцип е , че интересите на обществото не могат да служат като основание за ограничаване на основни конституционни права дори на един отделен гражданин (изключенията от това правило са изброени изчерпателно и изрично в чл.57, ал.3 от Конституцията). Правата, гарантирани от справедливостта, не са предмет на политическо споразумение или отчитане на обществени интереси. Обратната практика, характерна за общества, изградени върху тоталитарни принципи на организация, е отречена от съвременните демократични конституции, които издигат "във върховен принцип правата на личността…" – преамбюл на Конституцията. Европейската харта за местното самоуправление не изключва ограничаване на правомощията на органите на местното самоуправление от друга (в случая централната) власт. Изискването, което Хартата поставя в чл.4, т.4, е ограничаването на тези правомощия да е "само в рамките на закона". Като въвежда наказателна отговорност за хипотезите на § 4 ЗИДНК, Народното събрание ограничава правомощията на длъжностните лица тъкмо "в рамките на закона".