Дело № 16/ 1997 г. Статус: решено

1.Конституционният съд приема, че увеличаването на нормативните актове, спрямо които ще се прилага реституцията, не поставя чл. 1 от Закона за обезщетяване собственици на одържавени имоти в несъответствие с конституционно утвърдения принцип за правовата държава. При гласуване на закона на първо четене вносителите са уточнили, че формулировката на текста включва както наследниците по закон, така и наследниците по завещание и завет. Конституционният съд счита, че под "други правоприемници" се имат предвид само тези правоприемници, а не и по правна сделка, каквото буквално звучене има текстът. Това тълкуване отговаря на волята на законодателя, посочена по-горе, и при него не е налице противоречие с Конституцията. 2.Основното правило, на което е подчинена провеждащата се реституция, е да се възстановява собствеността върху имоти, които държавата принудително е отнела от гражданите. Поставя се въпросът - има ли право законодателният орган да реституира имоти, които са отнети по силата на съдебен акт, бил той присъда или решение, и включва ли се този вид отнемане в общото правило на реституцията - за принудително отнети от държавата имоти. По принцип отговорът би бил отрицателен, ако е налице най-чистата хипотеза - със закон се отменяват присъди или решения, постановени от съд, който е част от съдебната система на държавата в момента на произнасянето на съдебния акт. Това следва от принципа за разделението на властите - чл. 8 от Конституцията, и принципа за независимостта на съдебната власт - чл. 117, ал. 2 от Конституцията. В случая обаче с атакувания закон се прекратява една от правните последици на присъдата, произнесена от Народния съд и предвидена като допълнителна санкция в чл. 4, ал. 2 от Наредбата-закон за съдене от Народен съд..., а именно: "присъждане в полза на държавното съкровище целия имот на осъдения или част от него". Възстановяване собствеността върху имоти, присъдени в полза на държавата по чл. 4 , ал. 2 от Наредбата-закон за съдене от народен съд..., е в съгласие с правилото, че на реституция подлежат имоти, принудително отнети от държавата. И това е така, защото съдът, постановил присъдите по Наредбата-закон за съдене от Народен съд..., не е съдът, съществуващ и действащ към онзи момент като част от правосъдната система на държавата. Народният съд е един извънреден съд с определени по време правомощия (от 6.Х.1944 г. до 31.III.1945 г.), включващ в състава си дори лица без юридическо образование, действащ за определения период успоредно със съществуващите правосъдни органи на страната. Обвиненията по Наредбата- закон за съдене от Народен съд... са възбуждани и спрямо починали лица и спрямо тях са постановявани присъди. От гледна точка на сега действащата Конституция така издадените присъди не могат да се окачествят като съдебни актове. Издадени от извънреден съд и насочени даже спрямо починали лица, те не отговарят на изискванията за надлежно правосъдие, прогласени от Конституцията (чл. 5, ал. 3 , чл. 30, ал. 4 и 5 , чл. 117, ал. 2 , чл. 119, ал. 3 ). С § 1, т. 1, буква "а" от преходните и заключителните разпоредби на ЗОСОИ приложното поле на реституцията се разширява и спрямо имоти, конфискувани по Закона за конфискуване на придобити чрез спекула и по незаконен начин имоти (ДВ, бр. 78 от 1946 г.). В закона конфискуването на имоти на граждани в полза на държавата е предвидено като санкция за незаконно и спекулативно забогатяване. Имотите са отнемани след образуване на следствено-конфискационно дело на съдия- следовател, данните от което прокурор внася за разглеждане в областния съд - чл. 14 от Закона за конфискуване на придобити чрез спекула и по незаконен начин имоти . Предвиден е и специален ред за обжалване пред Върховния касационен съд - чл. 17 и 18 от същия закон. Какви цели е преследвал в действителност законът и дали неговите норми са били справедливи, Конституционният съд не може да обсъжда. Решаващото за случая е, че отнемането в полза на държавата на имоти, чиято собственост се възстановява с § 1, т. 1, буква "а" от преходните и заключителните разпоредби на ЗОСОИ , е извършвано посредством присъда на областния съд и това е било единственият предмет на съдебния акт. Ако се приеме, че следва да се възстанови собствеността върху така отнетото имущество, означава да се приеме, че Народното събрание може да отмени чрез закон акт, издаден от съдебната власт, респ. да се наруши принципът за разделение на властите - чл. 8 от Конституцията, и принципът за независимост на съдебната власт. В този смисъл разпоредбата на § 1, т. 1, буква "а" от преходните и заключителните разпоредби на ЗОСОИ се явява противоконституционна. С § 1, т. 1, буква "а" от преходните и заключителните разпоредби на ЗОСОИ се възстановява собствеността и върху имоти, отнети по чл. 56 от Наредбата-закон за снабдяване и цени (обн., ДВ, бр. 213 от 1945 г.; отм., Изв., бр. 13 от 1953 г.). Според цитирания текст конфискацията е предвидена първоначално като алтернативна санкция за престъпления, които се наказват със строг тъмничен затвор или по-тежко наказание и които са новосъздадени от същия закон, при което се конфискува и предприятието, посредством което е извършено престъпното деяние. След изменението на чл. 56 (ДВ, бр. 232 от 1946 г.) конфискацията вече става допълнителна санкция за извършеното престъпление, като се отнема част или цялото имущество на виновния. Като цяло конфискацията по чл. 56 от Наредбата-закон за снабдяване и цени е проведена по реда на наказателното съдопроизводство от първоинстанционните съдилища на държавата и съображенията, изложени в мотивите за противоконституционност на текста, регламентиращ реституирането на имотите, отнети по Закона за конфискуване на придобити чрез спекула и по незаконен начин имоти , са валидни и за този случай. Възстановяването собствеността върху имоти, чието конфискуване по чл. 56 от Наредбата-закон за снабдяване и цени е станало чрез присъда, е нарушение на принципите за правовата държава и разделението на властите. С § 1, т. 1, буква "а" от преходните и заключителните разпоредби на ЗОСОИ се възстановява собствеността и върху имоти, отнети по: чл. 17 от Закона за събиране данъците и други държавни вземания (обн., ДВ, бр. 304 от 1948 г.; отм., ДВ, бр. 12 от 1952 г.) и Наредбата за събиране на данъци и такси (Изв., бр. 13 от 1952 г.), преименувана в Наредба за събиране на държавните вземания (ДВ, бр. 59 от 1963 г.). Така изброените и обобщени норми за събиране на държавни вземания с нищо не налагат възстановяване собствеността на продадените за неплатени данъци имоти от данъчните органи или от съдебните изпълнители. В разпоредбите и на трите нормативни акта не е налице хипотеза на принудително отнемане от държавата на имоти на граждани без обезщетение, за да е необходимо собствеността да се върне чрез реституция. Гражданите са длъжни да плащат данъци и такси (вж. чл. 60, ал. 1 от Конституцията ) и ако техните имоти са продадени или възложени на държавата кредитор по реда на принудителното изпълнение от съответния изпълнителен орган, това е напълно законно и оправдано. 3. За незачитането на изтеклата придобивна давност и за възстановяването на преклузивните срокове: 3.1.Спрямо реституираните имоти по ЗОСОИ, когато възстановяването е първично с оглед разширения обхват на закона, за придобивна давност от лица, владели имотите като свои в течение на давностния срок, не може да се говори. Затова в тази хипотеза не стои въпросът за накърняване права на други, трети за реституцията лица. Това е така, защото принципът на реституцията е, че се възстановява собствеността, ако имотът е заварен от закона в собственост на държавата, общините, обществените организации, техни фирми или еднолични търговски дружества с държавно, респ. общинско имущество, а както разпореждаше чл. 86 от Закона за собствеността преди последното му изменение, собственността на посочените юридически лица не можеше да се придобива по давност, защото се считаше за социалистическа. Затова в тази хипотеза, която е преобладаваща, атакуваната разпоредба е всъщност безпредметна, защото няма давност, която да е изтекла. Аналогично е обяснението в хипотезата, когато разпоредбата на § 1, т. 3 от преходните и заключителните разпоредби на ЗОСОИ се разпростира и спрямо имоти, собствеността върху които е възстановена по Закона за амнистия и връщане на отнети имущества. На връщане подлежат имотите, конфискувани за престъпления, чийто престъпен характер се заличава. Следователно заличава се и конфискацията като вид наказание и правото да се върне собствеността върху така отнетите имоти настъпва по силата на самия закон. Останалото е само процедура. Връщането на конфискуваните имоти при деянията, които се амнистират, е обусловено от това имотът да е в собственост на държавата или в собственост на държавна или общинска фирма с дялово участие на посочените субекти минимум 51 %. Друг е механизмът за възстановяване правата на собствениците на повечето от земеделските земи по ЗСПЗЗ, респ. друго е и обяснението за конституционосъобразността на разпоредбата на § 1, т. 3 от преходните и заключителните разпоредби на ЗОСОИ . В мнозинството от случаите обаче по ЗСПЗЗ се възстановяват права на собственици върху земеделски земи, за които собствеността никога не е изгубвана, така че съществува в полза на собствениците си (вж. решения № 12 от 1993, № 7 от 1995 и № 8 от 1995 г. на Конституционния съд). Следователно за разлика от собствеността в случаите на реституция, когато тя е изгубена от собственика поради отчуждаване, конфискация или отнемане по друг начин от държавата и се придобива ех lege с влизане в сила на съответната реституционна норма, придобиване на собственост в тези случаи по ЗСПЗЗ няма, а има само възстановяване права на собственика. С оглед на тази разлика защитата на собствеността, проведена от чл. 17, ал. 1 от Конституцията при земеделските земи, внесени в ТКЗС, следва да бъде с много по-голям интензитет от защитата на собствеността, възстановявана в другите случаи. Незачитането на изтеклата придобивна давност за периода от внасянето на имотите в ТКЗС до влизане в сила на ЗСПЗЗ е справедлива защита на правата за собствениците от посегателства върху земите им, защото през периода практически те са лишени от възможност да прекъснат чуждото владение. 3.2.Юридическата същност на преклузивния срок е, че изтичането му заличава определени права, до които срокът се отнася. От този момент тези права престават да съществуват. Безспорно е, че законодателят има право да възстановява изтекли преклузивни срокове. Във всеки случай обаче се поставя въпросът - трябва ли той да направи това, с оглед засягането на конституционно защитени интереси на трети лица, придобили права след изтичане на преклузивния срок. С разпоредбата на § 2 от преходните и заключителните разпоредби на ЗОСОИ в частта й за възстановяване на едногодишния преклузивен срок по чл. 7 ЗВСОНИ се накърнява конституционно защитеното право на собственост - чл. 17, ал. 1 от Конституцията . Тя не е в съгласие с изискванията за правна сигурност и предвидимост на правния ред, залегнали в основните конституционни начала на чл. 4, ал. 1 от Конституцията. С възстановяването на срока по чл. 4 ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС , когато той ще се ползва от правоимащите по старата редакция на чл. 1, ал. 1 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС , не се накърняват права на трети лица. Отмяната на отчуждаването може да се иска само ако отчужденият имот е заварен в собственост на държавата. При гласуване конституционосъобразността на разпоредбата на § 2 ЗОСОИ в частта, с която се възстановяват сроковете по чл. 18 и § 6 от Закона за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия, се получиха 4 гласа за обявяване на разпоредбата за противоконституционна и 6 гласа против искането, поради което искането се отхвърли. 4. Справедливостта на разпоредбата, освобождаваща от данъци лицата, които не могат да използват реституирания си имот, прозира в условността на самата разпоредба - само ако имотът е в такъв вид, че не е в състояние да бъде използван. Необходимостта пък от това условие се обуславя от дългия период, в който имотът е стопанисван не от собственика след отнемането му, и очевидно се връща в лошо състояние. Законодателят е балансирал между принципа на реституцията, че правото на собственост се придобива занапред, при който както бившите собственици, така и ползвателите нямат право на претенции за вреди, ползи и подобрения, и принципа за засилена защита на частната собственост. 5. При гласуване конституционосъобразността на чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОСОИ и на на чл. 5, ал. 2 ЗОСОИ се получиха 4 гласа за обявяване на разпоредбите за противоконституционни и 6 гласа против искането, поради което искането се отхвърли. 6. С нормите, регулиращи процедурата по обезщетяването, се създава едно правоотношение между органа по чл. 6, ал. 1, т. 1 и 2 ЗОСОИ, длъжен да се произнесе по искането за обезщетение, и правоимащото лице. Решението на органа от изпълнителната власт, вкл. и неговият мълчалив отказ подлежат на обжалване, така че лицата, участващи в правоотношението по обезщетяването, не са лишени от конституционно признатите им права по чл. 56 и 122 от Конституцията. Искането по този пункт е основателно във втората му част - нормата на чл. 6, ал. 6, изр. 1 ЗОСОИ е противоконституционна относно решенията и мълчаливите откази на министри да се обжалват пред окръжен съд. По силата на прякото действие на Конституцията - чл. 125, ал. 2 от Конституцията , тези актове подлежат на обжалване пред Върховния административен съд. 7. Пораждат ли обратно действие правните последици на чл. 2, ал. 2, 5 и 6 ЗОСОИ? Нормата не създава правни последици с обратна сила, а само доразвива принципа, провеждан по време на прилагане на ЗВСОНИ, че собствеността на върнатите имоти се възстановява по силата на закона - от 25.II.1992 г. Затова и искането за обявяване на текста за противоконституционен е неоснователно. Законодателят е разрешил възникналата колизия на интереси диференцирано. Той е дал защита на притежателя на правото на строеж, когато строежът е извършен преди възстановяване собствеността върху земята. Защото принцип на реституцията е да не се възстановява собственост върху земя, ако върху нея са извършени строежи или други промени при спазване на действащото законодателство, т. е. да не се засягат права на трети добросъвестни лица.Когато обаче правото на строеж не е придобито от формална гледна точка на законно основание, каквито са случаите след влизане в сила на възстановилия собствеността върху земята ЗВСОНИ, законодателят е дал предпочитание на собственика на земята пред правата на притежателя на правото на строеж.