Докладчик
Ванюшка Ангушева
Подател на искането
на президента на Република България
Предмет на искането
установяване противоконституционност, противоречие с международни договори и противоречие с правото на Европейския съюз на 167; 20, т. 2 и 167; 21, т. 5 от ЗИД на Кодекса на труда и 167; 8а от Закона за държавния служител
Федерация на
независимите синдикати от отбраната „Българска армия“
Българска търговско-промишлена палата
Конфедерация на независимите синдикати в България
Конфедерация на труда "Подкрепа"
Министерство на труда и социалната политика
Министерски съвет
Съюз на юристите в България
Върховен касационен съд
Решение - 12
Правото на отпуск е основно конституционно право на работниците и служителите, уредено в чл. 48, ал. 5 от Конституцията. Правото на отпуск е пряко свързано с основното конституционно право на труд (чл. 48, ал. 1 от Конституцията), тогава когато правото на труд се реализира чрез трудово или служебно правоотношение. В скалата на социалните права правото на труд и правото на отпуск са основоположни за определяне на качеството на живот и развитие на индивида.
Само по себе си предвиждането на давностен срок е въпрос на правна политика на държавата, действува стимулиращо за упражняването на права и не противоречи на чл. 4, чл. 16, чл. 48, ал. 1 и ал. 5 от Конституцията. Давността не е новост за българското трудово законодателство и по-конкретно за правото на ползване на платен годишен отпуск.
Параграф 3е от Преходните разпоредби на Кодекса на труда има за цел да уреди ползването на заварен неползван платен годишен отпуск, като дава време до 31 декември 2011 г. той да бъде ползван. Правото на този платен годишен отпуск е възникнало при друг правен режим т.е. § 3е от Преходните разпоредби на Кодекса на труда засяга придобити вече права. Дори тогава когато се приема, че материалният граждански закон по изключение може да има обратна сила, това не следва да се приложи за основните конституционни права, каквото е правото на отпуск.
Когато възникнало основно право на гражданите не може да породи правни последици, предвидени в правната уредба, действаща към момента на възникване, а с обратно действие на правна норма се предвидят неблагоприятни за носителя на правото последици, се нарушава правната сигурност и предвидимост. Те са задължителни елементи от съдържанието на правовата държава, гарантиращи правата на личността и свободното развитие на човека.