Purpose of the request
Установяване на противоконституционност и несъответствие с общопризнатите норми на международното право и с международните договори, по които България е страна, на разпоредби от Закона за дипломатическата служба, както и на целия Закон за изменение и допълнение на Закона за дипломатическата служба, с който са изменени атакуваните разпоредби (обн., ДВ, бр. 69 от 8 септември 2011 г.)
Resolution - 11
1. Оспорените текстове на чл. 3, ал. 2, т. 1, т. 2 и т. 4 от Закона за дипломатическата служба предвиждат, че дипломатическата служба, ръководена от министъра на външните работи “планира, координира и осъществява външната политика; представя и защитава българските интереси в Европейския съюз и НАТО и допринася за постигането на целите и за развитието на тези организации; осъществява официалните връзки с акредитираните в Република България дипломатически и консулски представителства на други държави и мисии на международни правителствени организации”. По този начин те влизат в противоречие с конституционните текстове, които уреждат представителната функция, предоставена от Конституцията на държавния глава, както и с част от конституционните функции на правителството. Дипломатическата служба няма и не може да има самостоятелно значение за ръководството, планирането, координацията и цялостното осъществяване на външната политика. Тя е единствено специализирана администрация, която е подчинена и изпълнява политическите решения по ръководството и осъществяването на външната политика на конституционно установените органи. Дипломатическата служба подпомага всички държавни органи, които според основният закон са компетентни и отговарят за формирането и провеждането на външната политика и участието на страната в международните отношения – Народното събрание, президента на Републиката и Министерския съвет. 2. Конституцията на Република България не съдържа норми, които да се отнасят до изграждането и функционирането на дипломатическата служба. Основният закон не съдържа критерии за заемане на съответните дипломатически длъжности, нито за постъпване и назначаване в дипломатическата служба. Следователно тази материя е предоставена изцяло за законодателно уреждане от Народното събрание. Преценката каква да бъде законовата уредба на дипломатическата служба е предоставена от Конституцията на парламента, поради което произнасяне за конституционосъобразността на атакуваните норми не може да бъде извършено. Последните могат да бъдат оценявани единствено с оглед тяхната целесъобразност и законодателна стабилност. 3. При назначаването и освобождаването на извънредни и пълномощни посланици и постоянни преставители към международни организации е налице споделена компетентност между президента на Републиката и Министерския съвет, включваща “напластяването” на еднакви по съдържание и еднопосочни по направление волеизявления на два конституционно определени органа в държавата (Решение № 2/2002 г. на Конституционния съд). От друга страна, не са предвидени правни механизми за разрешаване на евентуално възникнали конфликти между тези органи, по повод упражняването на споделената им компетентност. Поради това те би следвало да се ръководят от изискването за сътрудничество и взаимодействие за постигане на общо съгласие. Противното би означавало блокиране на държавни функции в сферата на външната политика. Конституционно недопустимо е ситуациите, при които не е постигнато съгласие между държавния глава и правителството, да бъдат разрешавани със заповед за прекратяване на дългосрочна командировка от министъра на външните работи, който е член на правителството. Освобождаването от длъжност може да се извърши само с издаването на указ на президента що се отнася до извънредните и пълномощни посланици и постоянните представители в международните организации и с решение на Министерския съвет що се отнася до генералните консули на Република България. 4. Въведените забрана за назначаване, забрана за продължаване на заемане на публични ръководни длъжности в дипломатическата служба и допълнителни основания за прекратяване и трансформиране на съществуващи трудови или служебни правоотношения, установени чрез посочените текстове на Закона за изменение и допълнение на Закона за дипломатическата служба противоречат на принципа на правовата държава (чл. 4, ал. 1 от Конституцията), на принципа на равноправие на гражданите (чл. 6, ал. 2 от Конституцията) и представляват дискриминация, въведена със закон. Практиката на Конституционния съд на Република България определя, че принадлежността в миналото към структурите на тоталитарните тайни служби не може да бъде основание за ограничаване на конституционни права, и в частност за забрана за заемане на определена длъжност (вж. Решение № 14/1992 г. на Конституционния съд; Решение № 1/2005 г. на Конституционния съд; Решение № 11/2009 г. на Конституционния съд). Конституционният съд няма основание да се отклони от трайната си практика.